В православното монашество думата „схима“ обозначава не просто особено облекло, а определен монашески чин и „образ“ на живот. Самата дума идва от гръцкото σχῆμα – „образ“, „вид“, „форма“. В установилата се славянска традиция се различават малка схима и велика схима, като втората е най-високата степен на монашеското посвещение.
В основата и на двете стои една и съща идея: човекът напуска светския начин на живот, за да последва Христос. Затова централният знак на схимата е Кръстът, а езикът на монашеското облекло е изграден около думите на Спасителя: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ (Марк 8:34).
От послушника до схимника
Православната монашеска традиция познава няколко степени. Преди същинското монашество обикновено има период на послушничество. Следва рясофорът, при който се извършва пострижение и се дават монашески одежди, но не се произнасят пълните монашески обети. След него идва малката схима, наричана още „мантия“, а най-високата степен е великата схима, или „великият ангелски образ“.
Това деление обаче не е било абсолютно еднакво във всички православни традиции. Св. Теодор Студит например се противопоставя на разделянето на монашеството на малка и велика схима: според него, както Кръщението е едно, така трябва да бъде един и монашеският образ. Тази особеност има отражение и в гръцкото, особено атонското монашество, където развитието на степените не съвпада напълно със славянската практика.
Следователно малката и великата схима не трябва да се разбират просто като монашески „чинове“ по подобие на служебна йерархия. Великата схима не е повишение или награда. Тя означава още по-пълно отдаване на вече приетия монашески живот.
Малката схима – приемането на монашеския кръст
При пострижението в малка схима монахът произнася обети за послушание, нестяжание и целомъдрие и обикновено получава ново име. Той приема мантията, поради което малката схима се нарича и „мантия“.
Особено важен е параманът – неголям четириъгълен плат, който се носи под одеждите и е свързан с връвчици. Върху него е изобразен Кръстът. Самото чинопоследование определя парамана като „образ и знамение на Кръста Господен“.
Това е съществено за разбирането на цялата схимническа символика. Монахът не носи кръста само като украшение или като общ знак на християнската си принадлежност. Той го полага върху собственото си тяло като постоянно напомняне за доброволно поетия кръст.
Оттук идва и старото название на монаха от малката схима – ставрофор, от гръцките думи за „кръст“ и „нося“: буквално „кръстоносец“, „носещ кръста“.
Великата схима – великият ангелски образ
Великата схима е най-строгата форма на православния монашески живот. При нейното приемане се повтаря същината на монашеските обети, но вече като призив за тяхното възможно най-пълно и строго изпълнение. В славянската традиция схимникът отново получава ново име.
Исторически великата схима е тясно свързана с идеала за безмълвие, уединение, постоянна молитва и максимално отдалечаване от светските грижи. В миналото приемането ѝ често е означавало преминаване към затворнически или почти отшелнически живот. По-късно строгият затвор престава да бъде задължително условие.
Затова великосхимникът не е непременно „по-висш“ монах в административен смисъл. Тъкмо обратното – смисълът на великата схима е отдалечаването от управление и светски занимания към молитвата.
Характерните му одежди са аналáвът и кукулът.
Аналавът – Кръстът, който монахът носи върху себе си
Аналавът е отличителната одежда на великата схима. Исторически неговата форма се е развивала, но смисълът остава свързан с носенето на Кръста. При възлагането му чинът напомня именно Христовите думи за вземането на собствения кръст и следването на Спасителя.
Аналавът покрива раменете, гърдите и гърба. Така самата му форма превръща човешкото тяло в своеобразен носител на Кръста.
Върху него се изобразяват кръстове и знаци на Христовите страдания. Именно от тези изображения произлиза добре познатата графична композиция, която често разговорно наричаме просто „схимата“.
Кукулът – шлемът на спасителната надежда
Другата характерна одежда е кукулът – черно монашеско покривало за главата, което при великосхимника има особена форма и е украсено с кръстове.
В църковното тълкуване той се нарича „кукул на незлобието“ и „шлем на спасителната надежда“ – очевидна препратка към апостолския образ на „шлема на спасението“ (Еф. 6:17). Кръстовете върху него напомнят, че духовната борба обхваща целия човек – неговия ум, сърце и сетива.
Така великосхимникът се оказва буквално обкръжен от знака на Кръста – отпред, отзад и върху главата.
Какво означават знаците върху схимата
Най-разпознаваемото изображение върху аналавите и схимническите изображения е Голготският кръст. Отделните образци могат да се различават по детайли и надписи, но съществува устойчиво ядро от символи на Христовите страдания.
Осмоконечният кръст е традиционната православна форма на Голготския кръст. Над главната напречна греда се намира малката дъсчица, напомняща надписа, поставен по заповед на Пилат над разпнатия Христос. Долната наклонена греда представлява подножието.
Голгота е изобразена като стъпаловидно възвишение под Кръста. Това е „мястото на черепа“, на което според Евангелието Христос е разпнат.
Под Голгота се намира черепът на Адам. Това е един от най-силните образи в православната символика на Разпятието. Според древно християнско предание праотецът Адам е погребан на Голгота. Затова иконографията поставя неговия череп непосредствено под Кръста: Христос – Новият Адам – изкупва падението на стария Адам. Кръвта на Спасителя се пролива над главата на праотеца и чрез него – символично над цялото паднало човечество.
Черепът следователно не е просто знак за смъртта. Той е знак за смъртта, над която Кръстът вече стои победоносно.
От двете страни на Кръста се намират копието и тръстта с гъбата – оръдията на Христовите страдания. Копието напомня пробождането на ребрата на вече разпнатия Спасител: „един от войниците прободе с копие ребрата Му“ (Йоан 19:34). Другият предмет напомня тръстта с напоената гъба, поднесена към устата Му на Кръста.
Тъкмо тези знаци – Кръстът, копието, тръстта и гъбата, както и Адамовата глава – са сред традиционно засвидетелстваните изображения върху аналавите.
Слънцето и луната, които също присъстват в някои изображения, поставят Голгота в космически контекст. Евангелистите разказват, че при Разпятието настъпва тъмнина; в християнската иконография небесните светила стават свидетели на събитието. Така Кръстът не се представя само като историческо събитие край стените на Йерусалим, а като събитие, засягащо цялото творение.
Защо върху схимата има толкова много кръстове
Множеството кръстове не са орнамент в обикновения смисъл. Цялата одежда трябва постоянно да напомня на схимника какъв живот е избрал.
Св. Теофан Затворник обяснява този смисъл особено ярко: схимата показва, че нейният носител е мъртъв за този живот, за да живее друг живот, а множеството кръстове показват неговото разпване за света.
Затова великата схима има и силно погребално значение. Пострижението символично изобразява смъртта на стария човек. Но тази смърт не е край: тя е насочена към възкресението и вечния живот.
Тук се срещат две привидно противоположни значения на черното монашеско облекло – траурът по света, който монахът оставя, и очакването на бъдещия век.
Малката и великата схима не са „две монашества“
Разликата между тях лесно може да бъде разбрана погрешно, сякаш малката схима е някаква непълна версия на монашеството, а великата – неговото окончателно „повишение“.
Богословски смисълът е по-различен.
При малката схима вече са дадени същинските монашески обети. Великата схима не отменя първите и не въвежда друг вид християнство. Тя задълбочава същото обещание до пределна степен. Именно затова чинопоследованията на двете пострижения са близки, а основните обети по същество се повтарят.
В този смисъл параманът на малосхимника и аналавът на великосхимника говорят на един и същи език.
Това е езикът на Кръста.
Схимата като изображение на целия път на спасението
Ако съберем символите върху традиционната схимническа композиция, получаваме не просто набор от отделни знаци, а цял богословски разказ.
В основата лежи Адам – падналият човек и смъртта.
Над него се издига Голгота.
Върху нея стои Кръстът.
Около него са оръдията на Страстите.
А над Голгота са небесните светила – творението, пред което се извършва тайната на Изкуплението.
Посоката отдолу нагоре следователно може да бъде прочетена като целия християнски разказ: Адам – падение – смърт – Голгота – Кръст – изкупление – победа над смъртта – вечен живот.
И точно този образ великосхимникът облича върху себе си.
Затова схимата е не толкова знак за достигнато духовно съвършенство, колкото за поетото задължение. Тя не казва: „този човек вече е свят“, а: „този човек е обещал да носи кръста си докрай“.
Източници
- Православна енциклопедия „Азбука веры“ – „Схима“, „Аналав“, „Параман“, „Монашеский постриг“, „Облачение“
- Orthodox Church in America – The Monastic Grades
- OrthodoxWiki – Monastic Ranks
- Презвитер Лазар Миркович – „Православна литургика“
- Чинопоследования на пострижението в малка и велика схима
U-DIGEST
