Кои са избирателите на Националния сбор във Франция?

КОЙ гласува за крайната десница и защо? По въпроса вече има толкова много книги, колоквиуми и дисертации, че човек би си помислил, че той е решен. От първите си успехи преди четиридесет години Националният фронт (НФ), превърнал се в Национален сбор (НС) през 2018 г., е „безспорно най-проучваната френска политическа партия през последните десетилетия“, отбелязва политологът Александър Дезе. Не по-малко от 210 книги са публикувани между 1980 и 2017 г. (1). И потокът не спира. Как да интерпретираме териториалната логика на вкореняването на Националния сбор? Неговият възход означава ли, че страната отива надясно? Социални съображения или културни тревоги мотивират основно избирателите му?

Гласоподавателите на Националния сбор не обясняват вота си по един и същ начин, нито дори проявяват една и съща привързаност към партията. Мотивацията им варира в зависимост от техните биографии, възраст, социален, професионален, географски произход… Би трябвало също така да се говори не за електорат, а за електорати на Националния сбор, тъй като тази партия е проникнала във всички среди. На европейските избори през юни 2024 г. листата, водена от Жордан Бардела, излезе начело във всички социално-професионални категории, 53% при работниците, 40% при служителите, но също така 20% при ръководните кадри (наравно с Рафаел Глюксман) (2). Националният сбор се основава предимно на работническата класа и хора с по-ниски нива на образование, но може да разчита и на определена част от буржоазията. Така че повечето изследователи са се отказали да правят общи заключения и да се фокусират върху теми, които са твърде широки, а предпочитат частични изследвания върху конкретни области или професии, за да проучат всички обрати на електоралния избор. Медиите пък не се притесняват от такива нюанси.

През 90-те години на ХХ век географът Жак Леви се прочу с теорията си за „вектора на урбанизацията“ (3): вотът за Националния сбор, който е много слаб в центъра на градските агломерации (място на многообразие и международни връзки), се увеличавал с преминаването към зони с по-малка гъстота на населението и по-слабо многообразие (крайградските и селските райони), където привързаността към местните и традиционните идентичности е силна. Всичко се основавало на отношението гъстота – многообразие. Опровергана от множество примери, критикувана заради съмнителното използване на статистически данни и пренебрегването на социалните променливи, тезата на Леви все пак се радва на известен успех.

Още повече че някои негови последователи я доработват, добавяйки към нея икономически съображения. Такъв е географът и консултант Кристоф Гилюи (4). Според него, ако наистина има териториално разграничаване, то всъщност е между една просперираща „метрополна Франция“, през която преминават материалните, финансовите и човешките потоци на капитализма, Франция на „елитите“ и „печелившите от глобализацията“, от една страна, и от друга – „периферната Франция“, засегната от деиндустриализацията, встрани от създаването на богатство, далеч от районите с висока заетост, Франция на „народа“ и „забравените“, които масово гласуват за крайната десница.

Различни специалисти упрекват Гилюи, че унифицира селските райони и малките градчета на Франция, създавайки им прекомерно мрачен образ, като същевременно разкрасява съдбата на работническите предградия. Някои припомнят, опирайки се на проучвания, че когато мястото на пребиваване е подбрано и предлага приятна среда, животът в крайградските зони не насърчава крайнодесния вот (5). Други подчертават, съпоставяйки широк набор от данни (списъци, екзитполове, статистики от преброяването…), че местоположението е по-малко определящо за вота, отколкото възрастта, дипломата или професията. Така, изучавайки градската зона на Нант, географът Жан Ривиер подчертава, че „електоралните изменения са тясно свързани със социологическата траектория на кварталите в метрополиса“ (6). Разпадът на електоралните блокове и политическото разтрояване в резултат от победата на Еманюел Макрон през 2017 г. донякъде отслабиха неговата теория, но Гилюи не отстъпва: „Има не три, а два блока, метрополисите срещу периферна Франция“, обясняваше той пред Фигаро на 15 юли 2024 г., ден след втория тур на парламентарните избори.

Кебап, капсули за кафе и политически избори

НА пазара за изборни обяснения с помощта на шокиращи карти консултантът Гилюи вече e в конкуренция с директора на френския Институт за обществено мнение (IFOP) Жером Фурке. В трилогия, започнала с L’Archipel français (Френският архипелаг, Seuil, 2019 г.) и засилена от La France d’après. Tableau politique (Франция след това. Политическа картина, Seuil, 2023), изследователят коригира някои недостатъци на своите предшественици. Той изследва различни променливи и мащаби, показва локалната фрагментация. От тях се очертава една Франция, която не е разделена на две, а е разпръсната като „архипелаг“ между групи, установени на различни територии, които не споделят един и същ начин на живот, нито едни и същи възгледи за света. La France d’après (Франция след това) ни съобщава, че в Елзас клубовете за кънтри танци са концентрирани най-вече в крайградските зони (където вотът за Националния сбор е силен), докато кебапите са главно в големите градове (Страсбург, Мюлуз, Колмар) и техните предградия (където левицата постига най-добрите си резултати); че собствениците на кафе машини с капсули са гласували повече за Макрон през 2022 г., докато тези на кафе машини с дозатор са предпочели Марин льо Пен; че високата гъстота на биомарки, кафенета „Старбъкс“, заведения за брънч и ресторанти, изброени в модния справочник Fooding, е намерила израз в повишено гласуване за еколозите на общинските избори през 2020 г., като в Бордо или Гренобъл. Гарантиран медиен успех.

От тези концептуални пробиви Фурке заключава, че крайната десница се обръща към групички, изтласкани от консуматорското общество. В разсъжденията си смесва изборна стратегия и продажба на продукти, социални групи и пазарни сегменти. Дори да използва безброй променливи, той обикновено кръстосва две или три от тях, удобно избрани, а съпоставянето на карти служи като демонстрация. Това, че в малките градове в департаментите Сом и Од (500 до 5000 регистрирани), където са инсталирани вятърни турбини, избирателите са дали „бонус от няколко пункта“ на Марин льо Пен през 2022 г., било основание да се смята, че екологичните мерки подхранват крайнодесния вот. За да илюстрира разделението между „макронисткия хълм“ (Монмартър) и „меланшонисткия квартал Гут д’Ор“ в ХVIII район в Париж, Фурке решава да използва цената на недвижимите имоти и наличието на африкански магазини, в карикатурно противопоставяне между богатите бели и бедните имигранти.

Нека разгледаме тези два примера с помощта на скорошни университетски работи. Няколко изследователи са разглеждали въпроса за вятърните турбини в О-дьо-Франс (7) и също са забелязали „свръхвот“ за Националния сбор в общините, където са инсталирани тези съоръжения. Но не се придържат към тази констатация. Техният анализ на социално-демографските данни на въпросните територии показва, че общините, оборудвани с вятърни турбини, приютяват повече работници, хора в несигурно положение и недипломирани, т.е. население, което е по-склонно да гласува за Националния сбор. „Все повече вятърни турбини, отбелязват социолозите, се разполагат по социално неравностоен начин“, в градове, подложени на териториална дерегулация, които нямат средствата да устоят на агресивното насърчаване на наземните оператори. В тази перспектива „свръхвотът“ изглежда по-скоро като симптом за отношението към работническите квартали, отколкото като израз на антиекологична чувствителност на крайнодесни избиратели.

Що се отнася до ХVIII район, променливите, избрани от Фурке, механично свързват бедните имигранти с вота за Меланшон, а богатите градски жители с вота за Макрон. Проучване, проведено в чувствителна градска зона в северната част на Париж, със социален състав, близък до този на квартал „Гут д’Ор“, показва други реалности (8). Колкото и да са столичани, жителите на квартала са дали 13,7% от гласовете си за Льо Пен на първия тур на президентските избори през 2017 г., т.е. почти три пъти повече от средното за Париж. Сред тези избиратели има много бели семейства, които съжаляват за упадъка на своя квартал и приписват отговорността за това на чужденците и мюсюлманите. Но вотът за Националния сбор привлича и жители, родом от Магреба или Субсахарска Африка. Като Абделмалик, бивш работник кабил, който вече получава пенсия за инвалидност и се ужасява от „ислямистите“. Или Надин, католическа имигрантка от Конго, с диплома за секретарка. Афиширайки привързаността си към Националния сбор, и двамата се надяват да се разграничат от другите не-бели, за да подчертаят по-добре успешната си интеграция и да покажат, че са от „добрата страна“. Тези „невероятни случаи“ илюстрират силата на механизма за дистанциране при избора на Националния сбор, който често произтича от локални социални конфликти и от индивидуалните траектории, които не могат да бъдат уловени от сравняването на две елементарни карти.

С помощта на инфографики за нападенията над лекари и пожарникари, обири с взлом, местата за „сделки“, мюсюлманските имена, книгата на Фурке създава усещането за една Франция, която отива надясно и се барикадира, докато имиграцията се увеличава. Венсан Тиберж, социолог, специалист по електорално поведение, не вярва в това. Натрупвайки десетки проучвания на общественото мнение – но отхвърляйки най-малко сериозните, – той е изготвил „надлъжни индекси за културни, социални предпочитания и толерантност“, за да измери дългосрочно общественото мнение на французите (9). Неговите контраинтуитивни резултати подразниха Фигаро: защото, според Тиберж, „френското одесняване“ е „мит“. Нещо повече, страната била все по-толерантна и прогресистка по отношение на сексуалността, религиите, имиграцията, равенството между мъже и жени… През 1981 г. 29% от анкетираните са смятали хомосексуалността за „приемлив начин да изживееш сексуалността си“; през 1995 г. те са 62%; а от началото на ХХI век делът е около 90%. През 1992 г. 44% от анкетираните са виждали в имигрантите „източник на културно обогатяване“; тридесет години по-късно те са 76%. И т. н. по отношение на смъртната присъда, приемането на еврейските или мюсюлмански малцинства, употребата на наркотици… Констатация, подкрепена от политолога Люк Рубан (10). Неговият „индекс за другост“ внушава, че дори избирателите на Националния сбор са станали по-толерантни. Така че техният вот е мотивиран преди всичко от социалните притеснения. Рубан приема като доказателство „барометъра“ на Центъра за политически изследвания в Sciences Po (Cevipof) от 2022 г.: 38% от избирателите на Националния сбор поставят на първо място сред своите тревоги покупателната способност, срещу 18%, които посочват имиграцията.

Тогава защо не виждаме това „олевяване“ на общественото мнение в изборните урни? Според Тиберж вината е в „голямата оставка“ на избирателите, т.е. във въздържането от гласуване. „Ако има толкова много разминавания между ценностите на гражданите и гласовете на избирателите, изтъква той, то е защото много от тях вече не изразяват себе си“. Докато консервативните, често възрастни избиратели се мобилизират масово, разпалвани от реакционната реч в медиите, други, често млади хора, смятани за по-прогресивни, избягват тъмната стаичка, за да покажат своята дистанцираност от политическото предлагане. Така че времето ще играе в полза на левицата, която няма нужда да убеждава избирателите на Националния сбор: би ѝ било достатъчно да изчака младите поколения да заменят „бумърите“ и да мобилизира отново разочарованите от политиката, насърчавайки пряката демокрация, а именно организирането на референдуми на всички нива.

Тези, които плащат много и не получават нищо

ОСНОВАНА главно на социологически проучвания, тази демонстрация има няколко недостатъка. Първо, младите хора в крайна сметка остаряват. На втория тур на президентските избори през 2002 г. само 7% от групата на 18-24-годишните гласуваха за Жан-Мари льо Пен, около три пъти по-малко от 25-34-годишните (22%) и 35-44-годишните (18%). Достигнала зряла възраст, същата тази група от хора (вече на възраст от 38 до 44 г.) подкрепи г-жа Льо Пен на ниво 47% през 2022 г. – много повече от групата на 65-79-годишните (29%). Така че времето няма нищо общо и хоризонтът е още по-мрачен, тъй като Националният сбор вече тръгва от много високо: 32% от избирателите на възраст от 18 до 24 години гласуваха за г-жа Льо Пен през 2022 г…

Също така нищо не показва лява маса, скрита в сянката на въздържането от гласуване. Ако тенденцията може да се наблюдава в някои работнически квартали в предградията, другаде тя е по-съмнителна. Електоралните проучвания показват, че много избиратели са се въздържали, преди да решат да пуснат бюлетина за Националния сбор. Освен това социологическият профил на въздържащите се от гласуване е близък до този на крайнодесните избиратели, по-народен от средното, по-малко образован. Следователно по-висока избирателна активност не би облагодетелствала механично левицата. Впрочем Националният сбор често постига най-добрите си резултати по време на най-мобилизиращите гласувания, като се започне с президентските избори.

Освен това подходът на натрупаните социологически проучвания не позволява да се улови политическата динамика, която стои зад промените в нагласите, в частност начинът, по който крайната десница поставя някои каузи в конкуренция, противопоставяйки имиграцията и исляма на защитата на жените и хомосексуалистите. Да не говорим, че фронтът на социалната промяна не е застинал. Появяват се нови битки, когато предишните са спечелени, което позволява на консервативния лагер да поддържа културната поляризация. Това отбелязват Мат Гросман и Дейвид Хопкинс по повод на САЩ, където републиканците изоставиха – до известна степен – атаките си срещу хомосексуалистите, за да се прицелят в транссексуалните, „уокизма“, кенсъл културата… Така че същата схема може да се повтаря десетилетия наред: „Първо, консерваторите изразяват гнева си от новите културни промени, докато прогресистите ги защитават така, сякаш става дума за общи ценности, обобщават изследователите. След това консерваторите постепенно се адаптират към тази промяна, приемайки еволюцията на нормите. И накрая, прогресистите надделяват, установявайки своята гледна точка като нов консенсус – дори да загубят много избори по пътя“  (11).

Една по-толерантна и по-малко расистка страна, с избиратели на Националния сбор, мотивирани главно от социалните тревоги? Теренно проучване на Фелисиен Фори, проведено между 2016 и 2022 г. в няколко малки градове в областта Прованс-Алп-Кот-д’Азюр (ПАКА), разкрива друга реалност, в която расизмът е постоянно осезаем (12). Избирателите на Националния сбор – но не само – се позовават на „арабите“, „турците“ или „мюсюлманите“, за да се оплачат от липсата на места в детските ясли, влошаването на училищните условия, изчезването на традиционните магазини в центъра на града, трудностите при достъпа до обществени услуги, намаляването на покупателната способност, твърде високите данъци, за да бъдат финансирани „негодниците“… „Силата на крайната десница беше не в способността ѝ да наложи в обществения дебат само „една“ тема – тази за имиграцията, а именно в неуморното предлагане на връзка между тази тема и все по-дългия списък с други социални, икономически и политически залози“, анализира социологът. Той намира за безсмислени „барометрите“, които приканват избирателите да подредят по важност своите тревоги, избирайки между няколко елемента.

Представен като вездесъщ, Фори все пак не разглежда расизма като „абстрактна омраза към другия“, а като продукт на „поредица от чисто материални интереси, при което расовата враждебност се преплита с икономическите тревоги“. За разлика от много изследвания, направени в региони в упадък, засегнати от деиндустриализацията, Фори провежда проучването си в просперираща зона, подсилена от туристическата дейност и жилищните услуги, но подложена на силен натиск върху недвижимите имотите и нарастващи неравенства. Тук за Националния сбор гласуват главно стабилизираните народни класи, низшите слоеве на средната класа, пенсионерите, като някои сектори (занаятчийство, търговия, охранителни професии…) са свръхпредставени. Защитени от безработицата, тези избиратели въпреки това възприемат положението си като несигурно. Те смятат, че принадлежат към „лоша среда“ – нито достатъчно богати, за да се чувстват удобно, нито достатъчно бедни, за да се възползват от обществената подкрепа; тези, които плащат много и не получават нищо. Така се очертава ново отношение на недоверие към институциите и по-общо към социалната държава, възприемана като несправедлива и проваляща се, привилегироваща винаги „другите“, а не „тези, които наистина го заслужават“. Социоложката Клара Дьовил също го е забелязала в Либурне (Жиронд), където е проследила бенефициентите на социални помощи в усилията им да отстояват своите права (13). Административното мъчение понякога в крайна сметка поражда предразсъдъци, като при един от респондентите, който смята, че „чернокожите и арабите“ се оправят по-добре от него: „Ще кажете, че съм расист, но не съм, просто добре виждам, че в КСП (касата за семейни помощи) тъкмо чернокожите се редят на опашка и изискват“. По този начин дискриминацията, на която са жертва някои малцинства, допринася, в порочен кръг, за увеличаване на клеймото, което тегне върху тях.

„Тук всички мислят така“

В Прованс-Алп-Кот-д’Азюр усещането за социално притискане се съчетава с това за териториално заклещване в регион, където цените на недвижимите имоти скачат и жилищната мобилност се оказва силно затруднена. Притиснати между недостъпни пространства и други нежелани зони, избирателите на Националния сбор се опасяват от декласиране на техния квартал. В този контекст, пише Фори, не-белите хора, изглежда, „обезценяват със самото си присъствие териториите, в които се заселват. Дори повече от кварталите в периферията, именно настаняването на нови жители имигранти в съседен квартал или, още по-лошото, в собствения квартал, буди най-много опасения“. Така отварянето на кафене без алкохол или халал месарница в центъра на града може да се критикува месеци наред.

Това изследване „отдолу“ на логиките на нормализация на Националния сбор се припокрива с някои наблюдения на Беноа Кокар в деиндустриализираните селски райони на Големия Изток (14), където крайнодесният вот също е много разпространен, по-конкретно сред работниците, хората в несигурно положение и младите възрастни. Двамата социолози показват територии, в които вотът за Националния сбор се е превърнал в нещо като норма – не отклонение, срамен жест, заради който трябва да се криеш, а постъпка, зад която гордо заставаш. Това означава, че не си „подпомаган“, „несретник“, „безделник“, накратко от „онези, които се възползват от системата“. Всеки познава приятели, съседи, родители, собственици на магазини, които правят същото, и общуването води до самоусилване. „Тук всички мислят така“, „Всеки ще ви го каже“, „Не само аз го казвам“, отговарят често там на двамата социолози. „Споделян от нарастващ брой избиратели, вотът за Националния сбор вече може да бъде представен не като патологичен, а като „логичен“, не като краен, а като „много нормален“, отбелязва Фори, докато Кокар добавя: „Да афишираш, че си „за Льо Пен“, е легитимна позиция, която лесно може да бъде публично подкрепена“.

Същото не важи за онези, които се обявяват за леви. В провинцията на Големия Изток те рискуват да „предизвикат критики и подигравки по темата за предполагаем мързел или наивност“. На практика левицата отсъства от тези райони, именно заради териториалната динамика, която тласка дипломираните към големите градове, оприличават я на местния елит или на парижките сладкодумци. Хора, които живеят удобно, но все пак си позволяват да „поучават“, в смесица от лицемерие и самодоволство. Особено се имат предвид учителите, университетските преподаватели, артистите, журналистите, но също местните обществени работници, ръководителите на обществените услуги. Тоест дребният дипломиран елит, който символизира всекидневното знание.

Сун Дзъ го теоретизира в „Изкуството на войната“: за да спечелиш битка, трябва да познаваш своя противник, но и самия себе си. Така че да се надяваме на колкото се може повече книги за левицата, нейните ръководители, активисти, избиратели, които да кажат как тя успя до такава степен да се отдалечи от народните класи.